- Вижте я само, каква прелест! - рече МакКилън. - Развива сто километра в час за три секунди. Най-съвременното постижение на науката и техниката.
- Ама ние нямаме пътища за тази кола.
- Не е проблем. Тя е всъдеход, само натискаш това копче и хоп! - Маккилън размърда дистанционното управление. Колата започна да трака.
Хидравликата се задвижи, няколко клапи изхъркаха, лагерите се завъртяха, разнесе се шум изпод бронята. След миг купето изхвръкна нагоре. - Минава през всякакви терени, не ви трябва път. - рече гордо МакКилън.
Хората взеха да се бутат за да гледат чудото.
МакКилън кимна утвърдително.
- А с какво върви?
- С деутерий.
Селянина отпред се намръщи.
- Вода! - каза МакКилън. Боже, колко са глупави, помисли си той. - Колата има реактор, който разбива водната молекула на кислород и водород. - Искате ли едно пробно кръгче? - попита той.
- А пази ли от вятър? - попита страхливо един селянин. - Тук имаме големи ветрове.
- Разбира се.
- Ами с пясъчна буря ще се справи ли?
- Никакъв проблем.
Селяните започнаха да излизат от колибите си и да се трупат пред МакКилън.
- Колко струва?
МакКилън направи няколко бързи изчисления наум. Мисията се оказа пълен провал, но поне той можеше да си тръгне с нещичко. Щяха да пишат всъдехода като брак. Дори и ония перковци от Земята не можеха да му се опънат. Шест месеца хибернация в двете посоки правеха човек много труден събеседник за светски разговори.
- Десет дулана злато. - каза той.
- Скъпо е!
- Пет!
Никакъв отговор.
- Три! Това е последното ми предложение! - извика МакКилън ядосан на себе си, че се разправя с тия селяндури. Ядосваше, се че загуби толкова време с тях.
- А откъде да вземем вода? - попита един от тях.
МакКилън се намръщи.
Какво толкова имаше за чудене? Планетата им се състоеше предимно от пустини и полупустини. Оскъдна влага, никакви ценни залежи. Пълна досада! Селяните си нямаха понятие от каквото и да било - никакви строежи, никаква техника или каквато и да било следа от прогрес. Решиха изобщо да не си губят времето с тях.
- Един скапан дулан, поне няма ли да дадете? - изхърка МакКилън.
Селяните го гледаха търпеливо. Никой не обели и дума.
- Вземайте го и ми се махайте от главата! - изкрещя МакКилън.
Той се заискачва ругаейки по стълбата на флаера. Нямаше смисъл да си губи повече времето, никакъв смисъл. Абсолютен провал! Запали двигателите и нагласи приборите. Един селянин започна да му маха с ръка.
- Какво? - извика МакКилън. - Нямам вода, по дяволите!
Селяните се скупчиха пред флаера и не му даваха да излети.
- Господи, само това ми липсваше! - измърмори МакКилън. - той изключи двигателите. - Какво искате още? Нищо повече нямам!
- Искаме да ти дадем нещо.
Селяните надигнаха някакъв вързоп към МакКилън.
- Какво е това?
- Не пази от вода и от буря, но пак работи.
МакКилън се намръщи, но все пак реши да слезе. Споходило го бе някакво смътно предчуствие.

#

- Какво е това? - Фриксън щеше да изпусне кутийката от изненада.
- Не знам какво точно е, но се заклевам, че ако се приближи още малко ще го опърля с бластера. - изграчи Куил.
- Не бързай толкова. - каза Фриксън. - Щом ръкомаха, не може да е толкова зле! - той остави Колата и надигна бинокъла от врата си.
Куил веднага сграбчи кутийката и започна да лочи каквото бе останало в нея.
- Света дева Марио! - извика Фриксън. - И триста опашати дяволи!
"Нещото" изглежда летеше с шеметна скорост, защото се приближаваше ужасно бързо. Вече можеше да се различи човешката фигура "кацнала" отгоре.
- Господи Боже! - изграчи Куил. - Това да не е...
Фриксън знаеше какво е. Беше чел за него стотици хиляди пъти. Беше сънувал, че се вози на него, но никога, никога не подозираше, че може да го види на живо. През това време "нещото" се беше приближило на стотина метра разстояние от тях и вече никой не си правеше илюзии. Дори МакГрас се беше измъкнал от машинното с един френски ключ и сега цъкаше с език.
- Летящо килимче! - крещеше МакКилън щастлив. - Летя върху летящ килим, копелета! Вижте ме!
- Ще си счупиш проклетия врат! - извика Фриксън.
МакКилън направи един вираж и започна да намаля скоростта.
- Размених старата бричка и флаера за три килимчета. - крещеше МакКилън като обезумял. - Можете ли да си представите, а? Можете ли? Скапаните туземци се оказаха супергениални копелета! Кой би предположил?
МакКилън уби скоростта и започна да приземява. Сега можеха да се видят и нишките от които беше изплетено килимчето.
- Слъчневи колектори и някакъв гравитационен модулатор. - грачеше МакКилън от въздуха и косата му се вееше безразборно.
- Хич и не ме интересува! - извика Фриксън. - Дай да направя едно кръгче!
- Хей МакКилън, дай да направя и аз едно кръгче! - МакГрас захвърли френския ключ в пясъка и се затича по дюната като плюеше предъвкан тютюн.
Другите го последваха.

Арти Дивайн
21.10.2006 г.
Beverly, MA